Ти майка, ти баща

Неотдавна гледах интервю с участието на популярен български психолог, който с благ глас обясняваше, че първите три години от живота на детето са белязани изцяло от майчиното присъствие и формират изначалната, най-дълбоко заложена емоционална стабилност на личността. "До три годишна възраст майката е базисният родител и детето се гледа и се възпитава предимно от нея". За да продължи да се надгражда тази стабилност, след тригодишна възраст, "е хубаво майката да му разреши да бъде поето от бащата", за да се заложи у момчето мъжественост, дисциплина, воля, характер. Ако е момиче, "пак е добре майката да го остави да общува с баща си", за да се утвърди въпросният характер и да има успешни връзки. Като стане на седем някъде "е хубаво майката пак да си я поеме, за да си расте като жена с женственост". Майката коли и майката беси. Тя държи детето при себе си или го дава, или пак го взима. Казано с други думи, майката е редно да отстъпи част от присъствието и влиянието си на бащата, за да позволи на детето да изгради втория пласт от ролево поведение, а именно, посредством образа на бащата.

Всичко е тип-топ? Не мисля.

И дотолкова не мисля, че се чудя от коя очевидност да започна.
Може би с това, че от широкия екран ни съобщиха съвсем професионално, че през първите три години бащата е свободен. Може да си купи един билет за кино даже, или на каквото ходи, и да си бие камшика. Той и без това не може да кърми и НЯМА КАК да създаде онзи изначален контакт с детето, който майката грижовно изгражда безънна нощ след безсънна нощ. Таткото е второстепенна, маргинална фигура, чиято звезда тепърва предстои да изгрее. Но първите три години са толкова важни, че направо не е и толкова важно какво прави бащата през това време. Или нещо не разбрах? И понеже бащата не може да кърми и да гради тази важна, жизнеутвърждаваща емоционална стабилност, която е дадена свише на майката, той продължава да ходи на работа, да се интересува от други неща и да не забелязва, че има семейство. Знаете как е. Случва се почти неволно.
Така наречената ранна емоционална връзка (бондинг) обаче се изгражда от първите дни и месеци на детето. В първите три години се гради не само психиката на детето, но и тази на семейството като цяло. Ако бащата изостави цялото възпитание на майката, е, тогава не знам какво се случва с психиката на детето, но знам какво се случва с психиката на майката. И вие знаете. Чувства се изоставена с дете на ръце и пределно изтощена.

И така, според наратива на психолога, след като детето е живяло три щастливи години с майка си, е редно тя да прехрърли малко топката и на бащата, който до момента е седял на резервната скамейка. Понеже майката, излиза, е едновременно треньор, съдия и голмайстор. Тя свирва на резервата да почва да загрява, понеже детето вече може да говори, тъй че дори и един баща може да се оправи с наследника си, а и е време да му се внуши малко характер и дисципина - което, така се оказва, изобщо не се е случвало до този момент. Така че майката "е добре" да пусне детето да подиша малко истинско мъжко присъствие и да утвърди у себе си ред качества, които ще му осигурят успех в живота, ако е момче, и - ни повече, ни по-малко - успешна връзка в бъдеще, ако е момиче. Не си измислям и не се подигравам. Преразказвам.
Дойде ли обаче седмото лето в детския живота, тогава, ако е момиче, то би трябвало да се върне в майчиното лоно, за да се изгради като жена. Иначе може да вземе да стане твърде успешна, като порасне. Или да й порасне брада. Или, недай Боже, да й се развали моделът за успешна връзка, изграден в прозореца между 4 и 7 годинки.

Целият този наратив ни навежда на една мисъл - ако детето не се развие както си му е редът, майката е виновна. Майката е "базовият" родител до 3, майката дава детето на бащата, майката го взима.
Ролята на бащата в този модел? Мога да градя догадки, но не бих. Тя просто не се описва. Не се споменава. Таткото, в най-добрия случай, получава напътствия от майката. Майката възпитава не само децата, но и бащата - вероятно жените са се родили научени, а мъжете се нуждаят от помощ? И ако напътствията пък нещо се объркат и детето не се развие както си му е редът, познайте, майката е виновна.

Това прехвърляне на отговорност в полето на жената е нещо, което поддържа класическото социално разделение на ролите "тати носи, мама меси". Бащата печели хляба, майката гледа децата. Бащата е изрязан от тази картина като самостоен субект, който би имал своя дял и своя копнеж да е пълнокръвна част от едно семейство. Семейството не е само биологична единица. То се гради от съдействието между двама души, които разчитат един на друг емоционално, а не чрез простото разпределение на труда "финанси" - "възпитание". Слушайки въпросния психолог, ми се стори, че онеправдани са дори не само жените, на които бива връчена отговорността по отглеждането на детето (и изобщо дори не смея да зачеквам темата какво прави майката с работата си през това време). Тази отговорност и радост би трябвало да бъде носена и от двамата родители. Но и нещо повече - най-онеправдан ми се струва самият баща, комуто бива отказана способността и желанието да полага грижа и да изгражда контакт. А той може - може да сменя пелени, защото е инженер, и може да бута количката, защото е спортист, и може да храни детето с лъжичка, защото е мениджър. Нека не подценяваме бащата. Нека не изоставяме майката.
От ден 1.

ПП Множество материали, прекрасни инициативи и насоки по темата можете да намерите на сайта "Да бъдеш баща".

На училище

Целувката е за двама

Кубрат Пулев е идеален. Идеален случай.
Всички видяхме интервюто - той запотен, тя усмихната и си подбутва очилата нагоре, гледа го отдолу нагоре през тези очила и през тази усмивка, а той с кòсото на очите я фиксира, раната на веждата кърви ли кърви юнашки, напрежениео расте - усмивка, колебание, изръмжаване и цак - целувка. Имаше порно-романтика в тази сцена, наситена, повратна сцена, затова и разбуди въображенията.
Идеален сюжет за разбор на какво ли не. Общества, полове, богати и бедни. Бедното момче от Изтока, което ще стане жертва на перверзния алчен Запад; честното, доброто момче, гадната курва; селнянина, който не се сдържа в първичните си нужди, жените, които си представят да имат равни права... какво ли не. Повратен момент, страхотна сцена.

С подобни неща ние, момичетата, сме свикнали от малки. Не е като да ни целуват всеки ден боксьори, но знаете какво имам предвид.

Бях единадесети клас, в гимназията. Бяхме на екскурзия в Италия. Вървяхме из Рим, понякога организирано, понякога сами. И италианците ни подвикваха "Ciao bella!", сякаш от всеки ъгъл, с усмивка, намигане, радост. Слънцето светеше, азалиите цъфтяха, чувствахме се красиви и в приятно приповдигнато, авантюристично настроение. В един момент останах сама и млад мъж се доближи до мен. Какво сме си говорили и какво е искал от мен остава тайна за историята, защото съм забравила. Помня обаче, че леко започнах да се притеснявам и да се оглеждам да се измъкна нанякъде. Беше ми хубаво да съм обект на интерес. Това мъжете си го знаят. Това, което не знам дали знаят, е притеснението, неудобството, усещането да си пушечно месо.
Пропускам десетки сходни истории и вадя една пак от Италия, десетина години по-късно. Бях се оженила, имах дете, живеех в южна Италия. Вървях по улицата, прибирах се от университета към вкъщи, притеснена, защото вкъщи ме чакаше бебе на няколко месеца. От отсрещната страна на улицата имаше строеж, подсвиркваха, подвикваха същото онова "Ciao bella", докато отминавах с поглед, забит напред, без да ми се повдигне настроението и без да разбирам какво искат от мен и защо не ме оставят на мира.

Непознати, които ни заговарят на улицата. Строителни работници, които подсвиркват от скелето, докато минаваме. Професорите, които коментират краката ни. Шеговити забележки от колеги за сутиена ни. Онзи от дискотеката, който не разбира от "не".
Все "нормални неща".
Защото сме имали сутиен, защото сме нямали сутиен, защото сме минавали точно по тази улица със строителните работници, защото сме били сами на площада, защото сме били жени, защото сме се случили там.

Мъжете ни - бащите ни, мъжете ни, приятелите и любимите - препдочитат да мислят, че тези неща се случват само на другите. Случват се на всички момичета.
Всъщност сме свикнали от малки.

И ужасно ни е писнало.

Малки четения #3

С близнаците Елиас и Елена (на 3 и половина), с Мила (7) и Матео (8) четем детски книжки и всеки от нас си казва впечатленията.

Какво четем
Шарл Перо
Приказки от стари времена
прев. Веселина Илиева
изд. Дамян Яков 2006

Кой чете
Няма картинки, и едната Спяща красавица се простира на 13 страници текст без картинки, така че четем само с Матео и Мила.




Защо четем
Как защо, заради дискусията около новия превод на оригиналния брат Грим, разбира се. Изведнъж възмущението към братя Грим, което долавям като далечен тътен по фейсбук, се смесва със собственото ми възмущение към розовите принцеси на Дисни, към сместа добавяме щипката късмет да открием случайно приказките на Шарл Перо в библиотеката на съботното българско училище, и - "бум". Магията на приказките тази вечер избухва с пълна сила и ни поръсва с някакъв лепнещ прашец от ирония, зловещи тайни, още по-зловещи истини за живота, и истинско, старовремско четене на приказки.

Как преминава четенето
Прочитам. Аз самата се оказвам абсолютно неподготвена за сюжета. "Спящата красавица" заедно с другите безапелационно известни приказки е публикувана от Шарл Перо през 1697.
Първа изненада: няма никакви целувки! Принцът я поглежда, и понеже стоте години сън вече са преминали така или иначе, принцесата се събужда и го поглежда "тъй нежно, сякаш съвсем не го виждала за пръв път". Поради това явно душевно сродство двамата се разбъбрили и си говорили така "четири часа, а имало да си казват още много", но ги прекъснали, защото всички останали в двореца били ужасно прегладнели след целия този сън. Принцът, понеже бил вежлив, при цялото това бъбрене все пак се сдържал и не казал на принцесата, че роклята й е като на баба му, а и тя пак изглеждала много миловидна, дори с толкова демодирана рокля.
Втора изненада: приказката продължава и след разбуждането! Оженват се още същата нощ. После принцът се прибира вкъщи в двореца на мама и тате и излъгва, че е бил на лов. И така две години. Излиза почти всеки ден, търси си оправдания да пренощува навън, докато най-сетне майка му кралицата "решила, че той си има любовница". И наистина, права била - двамата вече си имали деца. Това, при дадените обстоятелства, не е изненада. Изнанада е, че има приказка и след сватбените камбани! Нали сте забелязали как приказките свършват с целувка, сватбени камбани, три дни яли-пили и толкова - за останалото по-добре да не говорим. А ето че тук интересното едва започва.
Трета изненада: Приказката продължава още! Нека не ви развалям четенето - няма да преразказвам повече. Има човекоядка, малки изядени дечица, измама и спасение. Накрая всичко свършва все пак добре. А именно - човекоядката драматично умира, хубавата спяща красавица (междувременно на 20 и съответно проблематично жилава) и двете й деца се събират с татко си, приказния принц.

Четвърта изненада: Ако като мен не сте чели Шарл Перо от поне 20-30 години, може би не помните, че накрая има римувана поука. Каква е поуката от "Спящата красавица"? Предполагам бегло, че ще е нещо свързано с доброто и злото.
Поуката се оказва много по-практична и с щипка хумор. Мислено вече писукам от удоволствие. Пожелавам лека нощ на децата и съм на път да затворя вратата - когато Матео ме спира с "Мамо, искам нещо да ти кажа".
Едва в този момент си давам сметка - не само аз съм погълната от приказката.




Децата
Матео и Мила не само не са уплашени от перспективата на човекоядството - обяснявам им какво значи "човекоядец", - но и са силно развеселени и възбудени. Матео коментира:
- Мамо, тази приказка е много по-интересна! Не като във филма [на Дисни] - ляяя-ля-ляяя [завърта очи нагоре и имитира музиката от сцената, в която принцът и принцесата си пеят влюбено в гората].
Мила се смее звучно. Обаче пита защо майката е изяла децата си. Нее, пояснявам, не майката на децата, а майката на принца, т.е. бабата. Аха, казва Мила. Щом е бабата, няма проблем.
- Само едно не разбрах - продължава Матео. - Защо таткото на принца се е оженил за човекоядка?
Това, всъщност, е обяснено в приказката - заради зестрата. Обяснявам какво е "зестра" и Мила възкликва:
- Оженил се е заради парите! Не е редно така! - аз кимам с разбиране и укор към този нереден брак, но си спестявам да й обяснявам, че понякога парите са си важни, да не говорим пък, ако си крал и кралството ти е потънало в дългове. Матео моментално добавя:
- И да се ядат деца не е редно! - и двамата с Мила избухват в смях, от който се търкалят по леглата в пижами.
Питат ме и за поуката, от която нищо не са разбрали. Налага се и това да обясня - поуката е да изчакаш, преди да се ожениш за някого, за да си сигурен що за човек е. Но често хората, които се обичат, нямат търпение и се женят веднага. Дори самият автор на приказката си признава, че не би могъл да спази собствения си съвет. Децата пак умират от смях. От моя гледна точка - предупредени са.

В началото ми трябваше малко време и насилие - пардон, усилие, за да се наложа и да чета точно това тази вечер. Приказки, че те отдавна ги знаят! И изобщо - това не са ли неща за малки деца! С Матео и Мила отдавна четем романи. Но и тримата сме увлечени и впечатлени. Една качествена човекоядка определно може да направи приказката много по-интригуваща отколкото празноглавото "ляляля".

И аз самата съм заинтригувана, разравям в интернет и откривам, че в един от по-ранните варианти на приказката спящата красавица дори забременява насън. Случват се такива неща. Особено в приказките, които смесват в едно вълшебно "бум" чудовищното, магичното и тривиалното.

Малки четения #2

С близнаците Елиас и Елена (на 3 и половина), с Мила (7) и Матео (8) четем детски книжки и всеки от нас си казва впечатленията.

 Да четеш книжка на децата си вечер преди лягане - какво по-мило, по-мирно занимание. Каква по-семейна и умилителна картина от майка с нейните малки, надвесени над книжката. С подобна картинка в главата стартирах рубриката "Малки четения". А ето че съм едва на втория текст от тази идея и вече се налага да сменя малко жанра.

Какво четем

Четем книга, която няма нужда да ви хваля. Тя има 4.9 от 5 звезди в сайта за споделяне на прочетени книги goodreads.com, и 37 коментара, които вече са казали всички похвали, за които си мислех, докато четяхме. Освен това тази книга е изчерпана - знам, защото се примолих с жален глас, че ми трябва за Коледа, че ние сме средновековно семейство, и бях на крачка от това, да пратя снимка на семейството в средновековни одежди. 

Става дума за Ваканця в Средните векове, или до Средец и назад.

Автори Зорница Христова и Иво Чолаков, изд. Точица 2013. 

Кой чете

Наясно съм, че Ваканция в Средните векове изобщо не е за Елена и Елиас. Но не ми хрумва нищо по-добро в момента, в който и четирите деца лудуват, а аз съм сама и изчерпана откъм идеи как да ги укротя преди лягане. Така че събирам всички край мен и обявявам, че ще четем Ваканцията, която съм обещала на Матео и Мила от два дни и те вече се мусят на цялото това отлагане. Елена веднага сканира черно-белите рисунки и твърде обилния текст и шумно протестира. В пристъп на майчина изобретателност (речник: "майчина изобретателност" = 80% отчаяние + 20% стари трикове) й казвам, че в книгата има чудовища. Сработва. Аз, Елена и Елиас от двете ми страни, Матео и Мила до тях. Четем стр. 70-71, науките през Средновековието. 

Какво се случва

Два абзаца минават гладко. Децата обичат самия ритуал, тишината, гласа. Следят интонациите, разглеждат детайлите по картинката на съседната страница. 

Това продължава около пет минути, не повече. Елена започва да ми прави прически, докато чета. Елиас пита провлачено и настоятелно, кои са теееези - за картинката става дума. Мила се държи много прилично и привидно слуша внимателно; после изведнъж прекъсва и Елиас, и мен, и пита дали е хубава с прическата, която си е направила междувременно. Отговарям с крива усмивка, че е много добре, после си признавам чистосърдечно, че изглежда рошава и е накриво, така че тя става и отива да се огледа. Матео - закономерно и правдиво - недоволства. Мила се позабавя и се връща с чаша вода. Всички искат вода. Мила носи вода на всички. 

Настанявам ги пак край мен и успявам да прочета още един абзац, с което съм вече така близо до края на страницата. Елена се сеща и пита къде са чудовищата (които съм обещала). Дадена дума - хвърлен камък, прекъсвам пак четенето и разгръщаме назад, където има средновековни химери, ендропи и други причудливи създания. Това минава добре - всички обичат чудовища. 

Опитвам да подхвана пак четенето. Матео през това време е легнал на леглото и е вдигнал крака на стената и ми обяснява авторитетно, че само много богатите са имали възможност да учат през Средновековието. Така си е то, така и пише точно в абзаца, който се опитвам да прочета. Мила и Елиас са подхванали игра от другата ми страна. Сгълчавам набързо всички, че ако не са тихи, няма да чета (пък!), така че Мила продължава да играе с Елиас, съвсем тихичко - колкото да пречи и да не слуша изобщо. Второ сгълчаване и успявам да отгърна на следващата страница. На страницата обаче има и картинка, така че стигаме по-бързо до края й, където пише, че във Византия децата се ценели много. "В 'Шестоднев' дори пише, че децата създават родителите." Това предизвиква бурен възторг, с който аз се съгласявам, и с облекчение затварям книгата. 

Що за Малко четене?

Що за четене, цялото накъсано, майката изморена и бърза да сложи децата по леглата, картинките и чудовищата - недостатъчни, текстът - пълен с информация? Малките пречат на големите, големите, които са настоявали да им чета точно от тази книга, сега се въртят и шумят. Елена завързва един финален възел на косата ми и се обляга на рамото ми изморена. Какво чуха? Какво разбраха? Защо ги карам да слушат, малки и големи? Сбърках ли, пак? Каква майка съм... 

Така премъдрият Бог е наредил, щото бащите да не могат да се хвалят прекалено много със своите деца и да не казват на детето: "аз съм ти дал живота и ти си заради мене роден и даден". Но дори и да каже така, веднага ще чуе: "аз съм заради тебе роден, а ти си станал баща заради мен". Така то казва и на майката: "ти си ми дала да бъда син, а аз съм ти дал да бъдеш майка". 

Такава майка съм. На четирите ми деца, всяка вечер. 

Аз на тях и те на мен. 

Накрая, по същество за книгата

Очевидните достойнства на Ваканция в Средните векове са: 

- Текстът е информативен, прецизен, но и подбран така, че да ангажира вниманието на децата. Не е случайно, че Мила и Матео настояваха да я четем и бяха разочаровани, че две вечери поред не ни се получаваше.

- След всеки тематичен раздел има задачи за изработка на 'средновековни' обекти и предложения за игри - восъчна дъсчица, средновековна медовина, средновековен колан, инициална буква...; византийски шах, тайнопис с глаголица, 'направи-си-сам' азбучно стихотворение, по аналогия на азбучната молитва - абсолютният хит за Матео и Мила:

"Аз изядох

Бонбоните

В

Горното чекмедже

Дето беше ги скрила за гости..."

- Рубриката "Виж сам", която отпраща тематично към интересни детайли от църкви, манастири и музеи, предимно в София или наблизо, които лесно могат да бъдат посетени и видени. 

- Библиографията. Добра и тематична, посочени са чудесни български заглавия. Виждала съм дисертации, чиято библиография е около една трета от библиографията на тази детска книжка. За срам на дисертациите, разбира се. 

- Рисунките. Макар и черно-бели, никой не се оплака от това. Детайлни и често с чувство за хумор, интелигентно онагледяващи текста. 

Само мога да се надявам да излезе и второ издание - сещам се за няколко човека, на които просто трябва да я подаря! 

Приятелите, които си говорят

"светът се сурва всеки ден със милиметри..."
Г.Г.

Имате ли дни, в които нещата леко се свличат надолу, без особена причина? Дни, които започват привидно нормално, кафето, фейсбук, пощата, привидно е слънчево, привидно сте на работа? Всичко върви някак си, по течението на деня, докато по някоя време, може би малко преди обяд, забелязвате, че светът е леко отместен от оста си, че всъщност нищо не е такова, каквото го искате, че всъщност нищо не е така както трябва.
Започвате да забелязвате световните новини. Една от световните новини е, че в Елин Пелин се вдига пушилка около едно семейство. Прословутото българско гостоприемство? Лекичко и наум се заяждам със стереотипите за българския характер, но от това няма особена полза и не го мисля повече. Мисля си, после, че дойдох в Германия без ничия покана и без ничие разрешение. Заселих се, заех им места в детските градини и училищата, започнах дори да им преподавам в университет и да им развращавам студентите с не-немския си немски, с не-немското си образование, с не-немските си представи и действия. Аз, от България.
Сирийците и афганистанците обаче не били като мен, българката. Така ми каза един друг българин и понеже открай време си раста в саксия и повдигам неразбиращо вежди, човекът пояснява - ааа, ами ние българите сме по-бели.
Аз си знам, че бялото е хубаво. Знам го от Извора на белоногата, но и го знам най-вече, откакто живях няколко месеца в онзи богаташки американски квартал, където всички бяха руси, синеоки и с добре оформени във фитнеса тела. С моя не дотам бял съпруг вървяхме по улиците и се чувствахме втора класа народ, не достатъчно синеоки, не достатъчно бели. Нямали сме били самочувствието? Не е до самочувствие то, а до цветове...
И не само до цветове. От онзи богаташки квартал се преместихме в Германия и се оказа, че пак не сме точно толкова бели, колкото другите хора. Да говориш на децата си на друг език, а с местните - с друг акцент; да излезеш навън и да се окаже, че е национален празник, всичко е затворено, а хляб няма и по бензиностанциите; да говориш с грешки, които и строителите не правят; да не знаеш кои са местните митове, местните вицове. Да си друг: не достатъчно местен, не достатъчно бял.
Всичко това се оправя, с времето. Минават годините, растат децата, сменям дрехите, акцента, всичко ще се оправи. Мисля и за всичките си роднини и приятели, които заминаха - за Франция, Испания, Гърция, Белгия, Великобритания, Холандия... За всички, които замениха знанието, че ние, българите, сме бели хора, с анонимността на чуждата страна. С част от себе си се приспособихме, всички. Намерихме нови приятели, нова работа. Създадохме нов дом сред хора, които не са ни роднини, далеч. А с част от себе си останахме чужди - не достатъчно местни. Не достатъчно бели.
Всеки пришълец ще има докрай тази двойна съдба. Онези, които ще дойдат в България - сирийци, афганистанци, бедняци - ще се приспособят, след няколко години. Но и ще останат чужди, докрай.

Ще ми се всеки, който се чувства уплашен за себе си и семейството си, уплашен, че пришълците ще ни променят, че децата им ще играят с децата ни, че ще продават в магазините ни и ще говорят на вандалския си език, че ще обикалят по улиците, мрачни и ще ни е страх от тях... - иска ми се всеки, който се почувства изплашен и тревожен и за миг, да си спомни за роднините си в чужбина. Да си спомни, че всички те - всички ние - тръгнахме да търсим по-добро място за децата си. И че всеки чужденец има нужда от помощ, от приятел, който да му разкаже какво е мартеница и баница, защо вият сирените на втори юни и да им прочете На прощаване, да им разкаже кои сме ние и какви бяха родителите ни. А когато пожелаят да си отворят сирийско училище, да им дадем подслон и помещение, за да не забравят кои са.

Приятелите са това, което ни направи по-свои в чужбина. Приятелите, които си говореха с нас, още когато едва говорехме местния език и продължиха да си говорят с нас, докато не го научихме.
Приятелите, които си говорят.

Малки четения #1

С близнаците Елиас и Елена (на 3 и половина), с Мила (почти 7) и Матео (8) четем детски книжки и всеки от нас си казва впечатленията.

Започваме с "Когато искам да мълча" на изд. "Точица" (2014). 

Това ни се намира. Случайност?

Текстът е на Зорница Христова, художник - Кирил Златков.

Не, едва ли е случайност. Такава хубава книга не може да е случайност. Тя е по-скоро плод от мислене и премисляне, за да може с възможно най-малко думи да каже възможно най-много. Текстът е поетичен, което ще рече - кратък, нежен и наситен. А рисунките на Кирил Златков така се допълват с текста, че бих нарекла и тях поезия. Черно-бели, деликатни и изразителни, рисунките и текстът едновременно успокояват и пленяват. Като звука на дъжда. 

1. Елена и Елиас

Отваряме книжката - на първата страница едно мече наднича през дъбови клонки, така че само муцунката му се вижда. "Кой еее?", питат малките. "Бебе мече?", предполага Елена. Елиас веднага става и отива да вземе своето плюшено мече. Забива муцунката на своето в муцунката на рисунката, носле в носле, и извиква доволен: "Мечеее!" Още сме на първата страница, но вече се сближихме с книжката. 

Разбира се, малките не успяват да разберат по-голямата част от текста. Аз чета, но и обяснявам, допълвам, разглеждаме картинките, те питат дали мечето е тъжно, защото иска мама, дали се крие, защото ще дойде чудовището, дали го е страх, че ще загуби нещо. Какво ще загуби, пита Елена, и се сеща за рисунка от предните страници на книгата - "Иска малинки?" 

Постепенно обаче децата се успокояват. Текстът е алегоричен, няма начин тригодишните да го схванат. Въпреки това черно-белите, изчистени рисунки им оказват магнетично, успоително въздействие, и емоциите на мечето достигат до тях. Елиас гушва своето мече и си ляга. Елена помахва с ръка на мечето от книжката и му казва "Лека нощ". 

Книжка за тишината и за лека нощ. 

2. Матео и Мила

Матео и Мила слушат като приковани, внимателно, от началото до края. Чета всичко дословно, понякога питам дали са разбрали някоя дума и обяснявам съвсем близо до смисъла на текста. Когато стигаме до края, те мълчат втренчени и аз ги питам - "Да прочетем ли пак, от началото?". И двамата отронват замислено "дааа...". Прочитам пак, този път без никакви допълнения. Когато стигам до края, решавам да подходя директно (не че това някога е било добър подход) и питам "Хареса ли ви?" И двамата се чудят какво да отговорят. Накрая Матео отсъжда, че му е харесала средно. Не е много интересна, но някои неща му харесват.

Матео е в природонаучна фаза и посочва като особено интересна страницата, на която мечето говори с чайка. "Само да го нямаше текста на тази страница", казва, "щеше да е по-ясно как звукът достига от устата на мечето до ушите на чайката и обратно". На въпросната страница има точно една дума и точно тя му се пречка в природонаучните наблюдения. Хм. 

Мила успява да отговори малко по-близо до майчинските ми очаквания. На нея особено й е харесала рисунката, в която светлината като крило, в един почти екстатичен момент, докосва мечето, а то е потънало в облаци. "Сякаш се дави...!", замечтано казва Мила. Хм, пак. По-късно вечерта Мила става от леглото, идва при мен, и казва, че се страхува от глобалното затопляне и как морето ще залее Неапол и всички ще се удавят. Усет за драма не й липсва.

В този момент вече почти се чудя дали все пак са разбрали нещо от текста. Матео потвърждава, че е разбрал всичко. Интересно било все пак това за думите и мълчанието... но той можел да ми разкаже една много по-интересна история, за малката вещица.

3. Аз, майка и възрастна

Налага се да се призная, че "Когато искам да мълча" е по-скоро книга за възрастни. Или поне има доста по-голям шанс да бъде разбрана сред възрастните. Аз я намирам за поетична, въздействаща и много премислено, добре направена.

А може би е книжка за четене от възрастен с дете? За детето в мен и за възрастния в детето? Така че да се срещнем някъде там, по средата, където думите сочат към нещото отвъд себе си. 

Емигрантско предколедно

Коледа е натоварено време, но вече й се вижда краят. Дотук имам зад гърба си 6 (словом шест) коледни тържества. Едно коледно тържество на дете = 4 броя + 1 в съботното българско училище + 1 коледно представление от кръжока по танци на Мила и Матео. Имаше и няколко допълнителни мероприятия като целодневно посещение на коледен базар и вечерна коледна служба. Преживях всичко, във всички случаи без един - сама с четири деца. Коледният дух е по-скоро в смисъл на "последният оцелял да затвори вратата", отколкото радостни камбанки.

След училище, в 15 часа, е коледното тържество на Мила, първи клас. Всеки от родителите носи по нещо за общата почерпка, уговорили сме се предварително. Пълно е с коледни сладки и кексове, има кафе за родителите и ябълков сок с газирана вода за децата. Класът не е подготвил нито стихчета, нито песнички, просто сме се събрали предколедно, има свещи по масите с детски столчета, на които сме седнали. "Ще се прибирате ли вкъщи?" - това е въпросът, който си задаваме най-често на тази родителска среща. Жената до мен е от Унгария. Жената срещу мен говори със сина си на език, който не мога да разпозная. Оказва се арамейски, и така - от коледното тържество - вече знам, че арамейски говорят християните в Ирак; и вече няма да го забравя, защото това е езикът на един от съучениците на Мила. На четвъртата страна на масата седи немска майка. Заговаряме се, защото се оказва майката на най-добрата приятелка на Мила.
На излизане чувам друга майка да вика детето си на италиански - "Италианци ли сте?" - питам, - "И мъжът ми е италианец".

Така расте Мила. Сред коледни сладки, типично немски. Всички ние, майките, имаме различни акценти. Всички деца си говорят на немски.

Предколедно, избирам да мисля, че за децата ми ще бъде най-нормалното нещо на света хората да имат различни родини, и да играят в един клас.
Предколедно, децата ми пеят в колата немски коледни песни - една за коледната сладкарница, една за разбойниците в гората, една за Николаус. Учили са ги всички, още от яслата, пеят всички заедно, и паралелно с пеенето се карат. После Матео си мърмори и български песнички под носа, но все още е сам. От догодина също и Мила тръгва на българско училище.
Предколедно изтощена, искам най-сетне да се приберем вкъщи и мама да ми сготви. Впрочем, мама е от Литва.

Всички сме емигранти. Всички сме добре дошли.


***

Дошло е време

(превод: аз и Матео) 

Дошло е време за нас

да сме радостни.

През поле, блестящо от сняг,

бродим ние, бродим ние

през широкия, белия свят.

Спят ручеят и езерото под леда,

спи гората в сън дълбок.

През снега, който пада полека

бродим ние, бродим ние

през широкия, белия свят. 

Светеща тишина, високо небе 

изпълват сърцата с покой. 

Под небесния свод, светещ в звезди,

бродим ние, бродим ние,

през широкия, белия свят.