Wednesday, February 15, 2017

Приятелите, които си говорят

"светът се сурва всеки ден със милиметри..."
Г.Г.

Имате ли дни, в които нещата леко се свличат надолу, без особена причина? Дни, които започват привидно нормално, кафето, фейсбук, пощата, привидно е слънчево, привидно сте на работа? Всичко върви някак си, по течението на деня, докато по някоя време, може би малко преди обяд, забелязвате, че светът е леко отместен от оста си, че всъщност нищо не е такова, каквото го искате, че всъщност нищо не е така както трябва.
Започвате да забелязвате световните новини. Една от световните новини е, че в Елин Пелин се вдига пушилка около едно семейство. Прословутото българско гостоприемство? Лекичко и наум се заяждам със стереотипите за българския характер, но от това няма особена полза и не го мисля повече. Мисля си, после, че дойдох в Германия без ничия покана и без ничие разрешение. Заселих се, заех им места в детските градини и училищата, започнах дори да им преподавам в университет и да им развращавам студентите с не-немския си немски, с не-немското си образование, с не-немските си представи и действия. Аз, от България.
Сирийците и афганистанците обаче не били като мен, българката. Така ми каза един друг българин и понеже открай време си раста в саксия и повдигам неразбиращо вежди, човекът пояснява - ааа, ами ние българите сме по-бели.
Аз си знам, че бялото е хубаво. Знам го от Извора на белоногата, но и го знам най-вече, откакто живях няколко месеца в онзи богаташки американски квартал, където всички бяха руси, синеоки и с добре оформени във фитнеса тела. С моя не дотам бял съпруг вървяхме по улиците и се чувствахме втора класа народ, не достатъчно синеоки, не достатъчно бели. Нямали сме били самочувствието? Не е до самочувствие то, а до цветове...
И не само до цветове. От онзи богаташки квартал се преместихме в Германия и се оказа, че пак не сме точно толкова бели, колкото другите хора. Да говориш на децата си на друг език, а с местните - с друг акцент; да излезеш навън и да се окаже, че е национален празник, всичко е затворено, а хляб няма и по бензиностанциите; да говориш с грешки, които и строителите не правят; да не знаеш кои са местните митове, местните вицове. Да си друг: не достатъчно местен, не достатъчно бял.
Всичко това се оправя, с времето. Минават годините, растат децата, сменям дрехите, акцента, всичко ще се оправи. Мисля и за всичките си роднини и приятели, които заминаха - за Франция, Испания, Гърция, Белгия, Великобритания, Холандия... За всички, които замениха знанието, че ние, българите, сме бели хора, с анонимността на чуждата страна. С част от себе си се приспособихме, всички. Намерихме нови приятели, нова работа. Създадохме нов дом сред хора, които не са ни роднини, далеч. А с част от себе си останахме чужди - не достатъчно местни. Не достатъчно бели.
Всеки пришълец ще има докрай тази двойна съдба. Онези, които ще дойдат в България - сирийци, афганистанци, бедняци - ще се приспособят, след няколко години. Но и ще останат чужди, докрай.

Ще ми се всеки, който се чувства уплашен за себе си и семейството си, уплашен, че пришълците ще ни променят, че децата им ще играят с децата ни, че ще продават в магазините ни и ще говорят на вандалския си език, че ще обикалят по улиците, мрачни и ще ни е страх от тях... - иска ми се всеки, който се почувства изплашен и тревожен и за миг, да си спомни за роднините си в чужбина. Да си спомни, че всички те - всички ние - тръгнахме да търсим по-добро място за децата си. И че всеки чужденец има нужда от помощ, от приятел, който да му разкаже какво е мартеница и баница, защо вият сирените на втори юни и да им прочете На прощаване, да им разкаже кои сме ние и какви бяха родителите ни. А когато пожелаят да си отворят сирийско училище, да им дадем подслон и помещение, за да не забравят кои са.

Приятелите са това, което ни направи по-свои в чужбина. Приятелите, които си говореха с нас, още когато едва говорехме местния език и продължиха да си говорят с нас, докато не го научихме.
Приятелите, които си говорят.


2 comments:

  1. Елин Пелин е центъра на Шопландия, точно там се провеждат всяка пролет Шопските празници, там хората са с различно мислене. "Дръж се земьо, шоп те гази!" е тяхната поговорка. Три години учих в училището по Керамика на гарата и бяхме деца от цяла България! Местните трудно ни приемаха, въпреки, че всички бяхме българи, а за чужденци е абсолютно недопустимо според техните разбирания!

    ReplyDelete
    Replies
    1. Така е, отхвърлянето и приемането имат много нива. Нечия жестокост може да е обяснима, но то не значи, че трябва да я приемаме.

      Delete